Нека държавническите му думи, мисли и завети водят Българите и особено онези, които се занимават с "народна работа" в България:
„Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!“
- Васил Левски
"Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново и с сърце порасло и за кръст готово, и носи съзнанье, крепост, светлина на робите слепи в робската страна. Думите му бяха и прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки. Говореше често за бунт, за борба, кат за една ближна обща веселба, часът на която беше неизвестен; изпитваше кой е сърцат, сиреч честен, участник да стане във подвига свят; всяк един слушател беше му и брат. В бъдещето тъмно той гледаше ясно. Той любеше свойто отечество красно. Той беше скиталец и кат дете прост и като отшелник живееше в пост. Горите, полята познати му бяха; всичките пътеки кракът му видяха, пустинята знайше неговия глас, хижата го знайше и на всеки час вратата й за него отворена беше. Той се не боеше, под небето спеше, ходеше замислен, сам-си без другар. Тая заран млад е, довечера стар, одеве търговец, сега просяк дрипав, кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав; днес в селото глухо, утре в някой град говореше тайно за ближний преврат, за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът, и че време веч е да въстане робът; че щастлив е оня, който дигне пръв народното знаме и пролее кръв, и че трябва твърдост, кураж, постоянство, че страхът е подлост, гордостта - пиянство, че равни сме всички в големия час - той внасяше бодрост в народната свяст.
И всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участье в това предприятье; богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът, а той беден, гол, бос, лишен от имотът, за да е полезен дал си бе животът!
Той беше безстрашлив. Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов, да гори, кат Хуса или кат Симона за правдата свята да мре под триона. Смъртта бе за него и приятел и брат, зашил беше тайно в ръкава си яд, на кръста му вярно оръжье висеше, за да бъде страшен, кoга нужда беше. Той не знайше отдих, ни мир, нито сън, обърнал се беше не дух, на огън. Думата си цяла лейше в едно слово, понявга чело си мръщеше сурово, и там се четеше и укор и гняв, и душа упорна, и железен нрав.
Той беше невидим, фантом, или сянка. Озове се в черква, мерне се в седянка. Покаже се, скрий се без знак и без след, навсякъде гонен, всякъде приет. Веднъж във събранье едно многобройно той влезна внезапно, поздрави спокойно, и лепна плесница на един подлец, и излезе тихо из малкий градец. Името му беше знак зарад тревога, властта беше вредом невидима, строга, обсаждаше двайсет града изведнъж, да улови тоя демон вездесъщ. От лице му мрачно всички се бояха, селяните прости светец го зовяха и сбрани, сдушени във тайни места слушаха със трепет, с зяпнали уста неговото слово сладко и опасно, И тям на душата ставаше по-ясно. ................................. ................................. И семето чудно падаше в сърцата и бързо растеше за жътва богата.
Той биде предаден, и от един поп! Тоя мръсен червяк, тоя низък роб, тоз позор за Бога, туй пятно на храма Дякона погуби чрез черна измама! Тоз човек безстиден със ниско чело, пратен на земята не се знай защо, тоз издайник грозен и божий служител, който тая титла без срам бе похитил, на кого устата, пълни с яд и злост, изрекоха подло: "Фанете тогоз!" На кого ръката не благословия, а издайство сърши, и гръм не строши я, и чието име не ще спомена от страх мойта песен да не оскверна, и кого родила една майка луда, който равен в адът има само Юда фърли в плач и жалост цял народ тогаз! И тоз човек йоще живей между нас!.."
из "Левски"
от 1881- 1884г. Епопея на забравените, Иван Вазов
Comments